Отворено писмо
От Явор Димитров,
Пианист и композитор, Директор на Софийска филхармония,
Обръщам се към медиите и чрез тях – към политиците, най-вече към кандидатите за Народни представители. Вече два месеца водим дебат за това, каква политика е необходима на България и на българските граждани. Действителните проблеми на хората обаче, остават извън този дебат. Говорим за антикризисни програми, структурни фондове и данъчни реформи, а простите въпроси остават без отговор.
Един от проблемите, с които всекидневно се сблъскват хората, е този за цените на лекарствата. Случайно ли е, че когато едно лекарство влезе в списъка от медикаменти, чиято цена – изцяло или частично, се поема от Здравната каса, цената му се покачва?! Въпросът е абсурден, но фактите са такива. Ако едно лекарство преди влизането му в този списък има определена цена, то след това тя се покачва с около 30%, т.е с толкова колкото е частта, заплащана от Касата. Така цената за пациента остава същата, но печалбата на фармацевтичния бизнес се увеличава, при това двойно – веднъж благодарение на повишената цена, втори път заради увеличеното търсене. Затова питам: всъщност за кого е публичното здравеопазване? За пациентите ли или за бизнеса?
Отговорността ни като политици пред гражданите се измерва с качеството на техния живот, което от своя страна не се определя от броя на Мерцедесите, а от това как живеят най-беззащитните.
събота, 27 юни 2009 г.
неделя, 21 юни 2009 г.
Явор Димитров
На този блог можете да отправяте своите въпроси към мен и да повдигате темите, които според вас са значими и проблемите, които са нерешени.
Защо се кандидатирам за депутат?
Преди няколко месеца, през пролетта на 2009 г. в София се случи нещо знаменателно – български граждани без посредничеството на политически партии, успяха да излязат на улицата и почти организирано да изразят недоверието си към партиите на власт и към държавните институции. Опозиционните партии се опитаха да се присъединят към протеста, но го направиха плахо, защото актът на самоорганизация беше граждански вот на недоверие към самите тях. По същия начин съществуващи вече организации – от студентски съвети до организация за защита на българската пчела, не успяха да придадат форма на протеста не поради липса на организационен капацитет (каквото и да значи това), а по-скоро защото не бяха припознати като изразители на гражданските интереси. Като следствие протестът се превърна в хаос и донесе повече разочарование, отколкото удовлетворение на участниците в него. Гражданското недоволство се превърна първоначално в почти криминален повод за това полицията да влезе в действие, а по-късно се разтвори в поток от анализи за това какво се е случило, кой е виновен и дали прилича на минали граждански събития, които са предизвиквали падане на политическата власт. Така събитията, които тръгнаха от няколко електронни сайта и стигнаха до пред Парламента, станаха жертва на съществуващата политическа система, на вграденото в съзнанието ни и в заобикалящата ни политическа действителност, че гражданските интереси се представляват от политическите партии, които получават тяхното доверие и след това легитимно взимат решение за тях и вместо тях.
Всъщност тези събития за мащабите на България, са напълно съпоставими с финансовата криза за глобалния пазар. И двете показват, че управляваните вече не искат, а управляващите вече не могат да удържат ситуацията непроменена, защото става дума за криза едновременно на политическото представителство и на легитимността на държавното управление. И колкото и да й се иска на опозицията да каже, че за това е виновно правителството и партиите на власт, всъщност става дума за структурна криза, която само временно може да се успокои от конюнктурна политическа промяна.
Политическото ни време заприлича на епохата на появата и главоломното разпространение на Марксизма. Истината е, че един призрак броди, но това не призракът на Марксизма, нито на Действащата държава, а този на гражданската самоорганизация. И той не броди само из Европа, а навсякъде, където либералният пазар е прескочил националните граници и е въдворил най-удобната си политическа форма – тази на плуралистичната демокрация. Този призрак е нов, няма нищо общо с пролетариата, и затова неговата поява се нуждае от нови обяснения, нова теория, нова идеология. Очертанията на тези обяснения са все още неясни, но необходимостта от тях е очевидна, защото новите явления не могат да се обяснят със старите догми, нито пък да бъдат регулирани със старите инструменти на държавите.
Гражданската самоорганизация, която всъщност заобикаля старите партии, се корени дълбоко в социалните недра на обществата, там, където протичат сложни процеси на промяна. Понеже всичко в социалната история се повтаря два пъти – първия път като трагедия, втория – като фарс, пролетариите и капиталистите от времето на индустриалния капитализъм, сто години по-късно във времето на потребителското постмодерно общество са заменени от класата на работещите и тази на живеещите. Първата двойка социални класи се различават по отношението си към средствата за производство; едните – капиталистите са притежатели на средствата за производство, докато пролетариите притежават само труда си и са принудени да го продават. Втората двойка – работещите и живеещите, се различават както по големината на доходите си, така и по техния произход; първите живеят от фиксираните си заплати, вторите – от практически неограничените си доходи, които зависят от способността и късметът им да попаднат на място, където се създават виртуални стойности.
За около век и половина социалната разделителна линия между капиталисти и пролетариат се промени толкова много, че вече почти не може да бъде очертана. Причините за това са свързани с промяната в технологиите и последвалата качествена промяна на икономическото възпроизводство, където стана възможно създаването на несъществуващи, виртуални стойности, които далеч надвишават материалните си носители. Като следствие стана възможно разширяване на потреблението, което изглеждаше добре за обезправените – те получиха достъп до високи доходи и луксозно потребление без да притежават средства за производство благодарение на високото си образование и/или индивидуалните си способности да се ориентират в пазара на виртуални стойности. Така в постмодерното общество се появи нова социална група, която само привидно живее от труда си, защото всъщност живее от способността си да произвежда виртуални стойности и благодарение на това да има огромни доходи.
Старата социална разделителна линия – тази, която се очертава от отношението към средствата за производство, е в основата на съществуващото и до ден днешен политическо и партийно деление. В класическия си първоначален вид едната част от политическото пространство защитава интересите на работодателите и затова свободата на икономическите субекти, ниските данъци и осигурителни вноски, липсата на регулации върху доходите от труд и т.н. Другата част от това пространство, напротив, защитава интересите на труда и поради това инвестициите в човешки капитал, правени както от държавата, така и директно от работодателите. Това ясно разделение в защитаваните практики престана постепенно да съществува, така че всички партии, независимо от коя страна в законодателните зали седят, започнаха да защитават практиките, които разширяват свободата на икономическите субекти и в действителност, въпреки че не го признават, да защитават интересите на тези, които вече може и да не притежават средствата за производство, но при всички случаи и под различни форми участват в разпределението на печалбата – групата на живеещите. Така едновременно се размиха както социалните граници в обществото, така и противоположните политически идентификации и партиите тягостно си заприличаха. Трябва да признаем, че това състояние тежи и на самите тях, защото е трудно да обясниш и да убедиш, че си различен, когато всъщност си еднакъв. А еднаквостта на партиите се задава от това, че те всички в крайна сметка защитават групата на живеещите.
За подобно политическо поведение има много удобен аргумент – живеещите създават стойности, на тях се крепи икономическият ръст и самото общество. Този аргумент обаче не е верен. Всъщност това е много опасна икономическа, политическа и социална ситуация и късогледството на партиите може да я превърне във взривоопасна. В икономически план натрупването на виртуални стойности предизвика финансовата и икономическата криза. В политически план гражданската самоорганизация може наистина да се превърне в революционна ситуация, където работещите не искат, а живеещите не могат да задържат непроменена обществената ситуация. Това може да доведе до граждански неподчинения, сблъсъци и политически хаос. В социален план голямата, преобладаващата част от населението – трудещите се, живеят с малки заплати и големи кредити, гледат сериали и слушат чалга и постепенно губят човешкия си потенциал да създават и качествено да се възпроизвеждат.
А тази ситуация не е неконтролируема. Промените са неизбежни, но протичането им подлежи на контрол, ако политическите партии не следват събитията, а напротив – ги направляват. Ако не използват чалга, бира и кебапчета, за да печелят избори, а лидерски стимулират отговорното и съзидателно поведение на хората. Гражданите не вярват на партиите, защото те продължават да са старите партии, които не отчитат социалните промени и бавно, но необратимо се превръщат в част от живеещите и така губят завинаги качеството си на политически представители. Това е най-бързия начин да отрежат клона, на който сами седят – ако не са политически представители, всъщност какви са – лобистки организации, политически кланове, икономически кръгове?! Всичко друго, но не и това, което трябва да бъдат.
Гражданските протести не са присъда на плуралистичната демокрация, нито дори на либералния пазар, а само призив за демокрация с човешко лице, обърната към работещите отговорни граждани, които не са намерили своето място на пазара на виртуални стойности, но са полезни за обществото и имат право на достоен живот и сигурно потребление. Тези протести не са присъда и на българските партии, но са предупреждение за тях – политическите представители са лидери, които водят гражданите напред, като им предлагат високи стандарти на мислене и поведение. Протестите са присъда на чалгата, бирата и кебапчетата, на подценяването на българския избирател, не неговото принизяване.
Предстоят избори. Дали старите партии ще се превърнат в нови, или отново ще задълбочат противопоставянето между работещи и живеещи? От тях зависи, от способността им да стигнат до гражданите и да се откажат от възможността да използват ниските им страсти, а да заложат на социалната отговорност и достойния живот.
Всъщност тези събития за мащабите на България, са напълно съпоставими с финансовата криза за глобалния пазар. И двете показват, че управляваните вече не искат, а управляващите вече не могат да удържат ситуацията непроменена, защото става дума за криза едновременно на политическото представителство и на легитимността на държавното управление. И колкото и да й се иска на опозицията да каже, че за това е виновно правителството и партиите на власт, всъщност става дума за структурна криза, която само временно може да се успокои от конюнктурна политическа промяна.
Политическото ни време заприлича на епохата на появата и главоломното разпространение на Марксизма. Истината е, че един призрак броди, но това не призракът на Марксизма, нито на Действащата държава, а този на гражданската самоорганизация. И той не броди само из Европа, а навсякъде, където либералният пазар е прескочил националните граници и е въдворил най-удобната си политическа форма – тази на плуралистичната демокрация. Този призрак е нов, няма нищо общо с пролетариата, и затова неговата поява се нуждае от нови обяснения, нова теория, нова идеология. Очертанията на тези обяснения са все още неясни, но необходимостта от тях е очевидна, защото новите явления не могат да се обяснят със старите догми, нито пък да бъдат регулирани със старите инструменти на държавите.
Гражданската самоорганизация, която всъщност заобикаля старите партии, се корени дълбоко в социалните недра на обществата, там, където протичат сложни процеси на промяна. Понеже всичко в социалната история се повтаря два пъти – първия път като трагедия, втория – като фарс, пролетариите и капиталистите от времето на индустриалния капитализъм, сто години по-късно във времето на потребителското постмодерно общество са заменени от класата на работещите и тази на живеещите. Първата двойка социални класи се различават по отношението си към средствата за производство; едните – капиталистите са притежатели на средствата за производство, докато пролетариите притежават само труда си и са принудени да го продават. Втората двойка – работещите и живеещите, се различават както по големината на доходите си, така и по техния произход; първите живеят от фиксираните си заплати, вторите – от практически неограничените си доходи, които зависят от способността и късметът им да попаднат на място, където се създават виртуални стойности.
За около век и половина социалната разделителна линия между капиталисти и пролетариат се промени толкова много, че вече почти не може да бъде очертана. Причините за това са свързани с промяната в технологиите и последвалата качествена промяна на икономическото възпроизводство, където стана възможно създаването на несъществуващи, виртуални стойности, които далеч надвишават материалните си носители. Като следствие стана възможно разширяване на потреблението, което изглеждаше добре за обезправените – те получиха достъп до високи доходи и луксозно потребление без да притежават средства за производство благодарение на високото си образование и/или индивидуалните си способности да се ориентират в пазара на виртуални стойности. Така в постмодерното общество се появи нова социална група, която само привидно живее от труда си, защото всъщност живее от способността си да произвежда виртуални стойности и благодарение на това да има огромни доходи.
Старата социална разделителна линия – тази, която се очертава от отношението към средствата за производство, е в основата на съществуващото и до ден днешен политическо и партийно деление. В класическия си първоначален вид едната част от политическото пространство защитава интересите на работодателите и затова свободата на икономическите субекти, ниските данъци и осигурителни вноски, липсата на регулации върху доходите от труд и т.н. Другата част от това пространство, напротив, защитава интересите на труда и поради това инвестициите в човешки капитал, правени както от държавата, така и директно от работодателите. Това ясно разделение в защитаваните практики престана постепенно да съществува, така че всички партии, независимо от коя страна в законодателните зали седят, започнаха да защитават практиките, които разширяват свободата на икономическите субекти и в действителност, въпреки че не го признават, да защитават интересите на тези, които вече може и да не притежават средствата за производство, но при всички случаи и под различни форми участват в разпределението на печалбата – групата на живеещите. Така едновременно се размиха както социалните граници в обществото, така и противоположните политически идентификации и партиите тягостно си заприличаха. Трябва да признаем, че това състояние тежи и на самите тях, защото е трудно да обясниш и да убедиш, че си различен, когато всъщност си еднакъв. А еднаквостта на партиите се задава от това, че те всички в крайна сметка защитават групата на живеещите.
За подобно политическо поведение има много удобен аргумент – живеещите създават стойности, на тях се крепи икономическият ръст и самото общество. Този аргумент обаче не е верен. Всъщност това е много опасна икономическа, политическа и социална ситуация и късогледството на партиите може да я превърне във взривоопасна. В икономически план натрупването на виртуални стойности предизвика финансовата и икономическата криза. В политически план гражданската самоорганизация може наистина да се превърне в революционна ситуация, където работещите не искат, а живеещите не могат да задържат непроменена обществената ситуация. Това може да доведе до граждански неподчинения, сблъсъци и политически хаос. В социален план голямата, преобладаващата част от населението – трудещите се, живеят с малки заплати и големи кредити, гледат сериали и слушат чалга и постепенно губят човешкия си потенциал да създават и качествено да се възпроизвеждат.
А тази ситуация не е неконтролируема. Промените са неизбежни, но протичането им подлежи на контрол, ако политическите партии не следват събитията, а напротив – ги направляват. Ако не използват чалга, бира и кебапчета, за да печелят избори, а лидерски стимулират отговорното и съзидателно поведение на хората. Гражданите не вярват на партиите, защото те продължават да са старите партии, които не отчитат социалните промени и бавно, но необратимо се превръщат в част от живеещите и така губят завинаги качеството си на политически представители. Това е най-бързия начин да отрежат клона, на който сами седят – ако не са политически представители, всъщност какви са – лобистки организации, политически кланове, икономически кръгове?! Всичко друго, но не и това, което трябва да бъдат.
Гражданските протести не са присъда на плуралистичната демокрация, нито дори на либералния пазар, а само призив за демокрация с човешко лице, обърната към работещите отговорни граждани, които не са намерили своето място на пазара на виртуални стойности, но са полезни за обществото и имат право на достоен живот и сигурно потребление. Тези протести не са присъда и на българските партии, но са предупреждение за тях – политическите представители са лидери, които водят гражданите напред, като им предлагат високи стандарти на мислене и поведение. Протестите са присъда на чалгата, бирата и кебапчетата, на подценяването на българския избирател, не неговото принизяване.
Предстоят избори. Дали старите партии ще се превърнат в нови, или отново ще задълбочат противопоставянето между работещи и живеещи? От тях зависи, от способността им да стигнат до гражданите и да се откажат от възможността да използват ниските им страсти, а да заложат на социалната отговорност и достойния живот.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
